Обобщавайки стратегическите цели на САЩ в Централна Азия, можем да отбележим, че въпреки наличието на известни разлики, те имат много общо и са неразривно свързани с прокарването на демокрацията, натиска върху Русия, сдържането на „екстремизма”, интереса към поставяне под контрол на източниците на енергоносители и т.н. Първостепенната стратегическа задача на Вашингтон в региона е неговата „дерусизация”, т.е. изтласкването на Русия и ограничаване на сферата и на влияние. От американска гледна точка, обграждането и натиска върху Русия и недопускането на нов руски възход, са основната цел на глобалната стратегия на САЩ. Съединените щати не могат да позволят на една голяма регионална държава, особено когато тя е и техен потенциален конкурент, да забавя реализацията на ключовите американски стратегически цели и да пречи на провеждането на американската политика в централноазиатския регион. В тази връзка, Америка смята за необходимо да стимулира центробежните тенденции по отношение на Русия в държавите от Централна Азия, след което да запълни създалият се в региона „политически вакуум” и да използва контрола си върху него за да попречи на руския възход. Мястото на Централна Азия в стратегията на САЩ Този курс изцяло съвпада с визията на бившия съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински, акцентиращ върху необходимостта да се използват всички възможности за противопоставяне на руския монопол в централноазиатския регион. Русия, в качеството си на единствен наследник на рухналия СССР, независимо от своите възможности, историческата инерция или стратегическите си намерения, продължава да отделя специално внимание на новите държави от постсъветското пространство, включително тези от Централна Азия, считайки го за часто от собствената си сфера на влияние. Америка обаче не би искала регионът да се превръща в нова стратегическа опора на Москва. Въпреки че през септември 2001 САЩ преживяха голяма трагедия, породена от терористичното нападение срещу Ню Йорк и Вашингтон, администрацията на Буш-младши и неговите съветници-неоконсерватори видяха в тази атака невероятен шанс, под предлог да бъдат разгромени силите на терористите в Афганистан и на други места, да се опитат да създадат глобална система за сигурност, в интерес на Америка. Поставянето на Централна Азия под американски контрол, в рамките на тази система, би представлявало удар с остър нож в „слабините” на Русия. Основната цел на военното проникване на САЩ в страните от региона е използването им за формиране на своеобразен „санитарен кордон” по периферията на Русия и поставяне под контрол на богатите на енергоносители държави от Каспийския басейн, както и на транспортните комуникации, преминаващи през територията им, с цел отслабване икономическата мощ на Русия. Москва обаче не се примири с тези планове и през следващите няколко години положи огромни усилия за да ограничи американското проникване в Централна Азия, заемайки агресивна позиция във връзка с намеренията на Вашингтон да разшири военното си присъствие в региона. Междувременно, действията на САЩ за укрепване интересите на американската сигурност в т.нар. „Голяма Централна Азия” способстваха за денуклеаризацията на региона, както и за предотвратяване появата там на терористични и екстремистки сили. След разпадането на СССР, САЩ придаваха особено важно значение на „денуклеаризацията” на страните от постсъветското пространство и не жалеха средства, оказвайки материална подкрепа за Казахстан, Украйна и други страни, срещу отказа им да притежават ядрено оръжие. Тази стратегия имаше определен успех през първата половина на 90-те, но САЩ смятат, че неопределеността в Централна Азия продължава да застрашава националната им сигурност. Междувременно, от края на 90-те години на миналия век, вследствие възхода на афганистанското Движение Талибан и под влияние на чеченските национал-сепаратисти, панислямските сили в Централна Азия стремително еволюираха към крайно екстремистки позиции, последователно осъществявайки няколко терористични нападения в региона. През последните години, действията на САЩ и западните им съюзници в Афганистан, стават все по-неефективни, а бунтовниците талибани са на път да вземат реванш за поражението си в края на 2001. На практика, американците контролират само района на Кабул, докато 70% от територията на страната се контролират или от бунтовниците, или от племенните военни командири или пък от наркотрафикантите. Въпреки че през втората половина на 2009 в Афганистан се проведоха (по един доста скандален начин) президентски избори, способността на правителството на Хамид Карзаи да контролира ситуацията поражда все по-голяма тревога у американците. В продължение на вече над 30 години, САЩ се противопоставят на Иран. Тази страна, с нейната специфична държавна система, основана на религиозните ценности, притежаваща мощни въоръжени сили и разположена в съседство с Централна Азия, е реален фактор в региона, чието влияние там все повече се усилва. Всичко това силно тревожи САЩ, като Вашингтон е особено загрижен от възможността екстремистки настроените сили в централноазиатсккия регион да получат подкрепата на Техеран и затова се опитва да пресече дейността и влиянието на иранските фундаменталисти в Централна Азия. Друга много сериозна задача е борбата с наркотрафика. В това отношение т.нар. Голяма Централна Азия се е превърнала в „регион, поразен от стихийно бедствие”, тъй като престъпната дейност на организираните мрежи от производители и трафиканти на наркотици отдавна е прехвърлила държавните граници. След поражението на талибаните, през 2001, производството и търговията с наркотици в Афганистан въобще не намаля, а тъкмо обратното – още през 2005, опиумното производство надхвърли 4100 тона, осигурявайки 52% от афганистанския БВП. Всяка година, обемите на конфискуваните количества наркотици, които се прехвърлят от Афганистан, през Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан и други страни, към Европа, се изчисляват в тонове, а самото им производство в Афганистан се равнява на 90% от световното (става дума за опиума – б.р.). При това, Америка и Западът, като цяло, са основните пазари на тези наркотици и силно страдат от това, което допълнително вбесява Вашингтон. Стимулирането на пазарната икономика в централноазиатските държави, приемането на демократичните принципи, както и по-голямото уважение към човешките права, укрепва влиянието на американската „мека сила” в региона. Непосредствено след като държавите от Централна Азия станаха независими, САЩ разчитаха, посредством икономическата си помощ за тях, да предотвратят възникването на хаос, което би могло да се отрази негативно върху сигурността на самите Съединени щати и съюзниците им, а също да ускорят икономическата трансформация в страните от региона. Американската икономическа помощ обаче беше само временна и обусловена от ситуацията мярка, като САЩ разчитаха, че в перспектива централноазиатските държави ще поемат по „правилния път”, ще се интегрират в глобалната икономическа система и ще укрепят своята конкурентоспособност и способността си да се развиват самостоятелно, така че вече да не разчитат на външна помощ. За Вашингтон, тези страни бяха не само важен помощник в борбата с тероризма, но и обект на „политическо инженерство”, целящо налагането в тях на демократичните ценности. Веднага след разпадането на Съветския съюз, централноазиатските държави се ориентираха към политическа демокрация, икономическа свобода и светско развитие. Възползвайки се от това, САЩ, посредством дипломатическия натиск, оказваната от тях икономическа помощ и редица други „инструменти”, се опитаха да насочат „новите демокрации” от региона към либералната пазарна икономика, и „демократичната система на управление”. Според самите американци, само изграждането на подобна система може да гарантира на държавите от региона истинска независимост, т.е. ефективно да ги извади от руската сфера на влияние и, паралелно с това, да ги защити от натиска на възраждащото се ислямско движение, с цел да бъде постигнат необходимият силов баланс в Централна Азия. САЩ хранеха големи надежди, че ще могат да превърнат държавите от региона в успешен модел за трансформация на мюсюлманския свят, като цяло. Така, през 2005, след като администрацията на тогавашния американски президент Буш сметна, че първият етап от задачата за гарантиране сигурността на централноазиатските държави вече е реализиран и в региона е налице ограничено американско военно присъствие, САЩ се ориентираха към осъществяването на „цветни революции” в Киргизстан, Узбекистан и Казахстан. Този американски проект обаче се провали, затова Вашингтон лансира един по-балансиран план – за т.нар. „Голяма Централна Азия”, базиращ се върху прокарването на концепцията за сигурност, демокрация, пазарна икономика и т.н. Въпреки всички усилия обаче, практическият резултат отново се оказа нулев. След идването на власт на Барак Обама, през януари 2009,  той преразгледа американската визия по проблемите на сигурността, лансирайки концепцията за „невъзможността демокрацията да бъде наложена със сила и необходимостта да се съобразяваме с политическата ситуация във всяка конкретна страна”.   Битката за ресурси Основният американския интерес, без съмнение, е свързан с достъпа до енергийните ресурси на петте постсъветски централноазиатски държави, формиращи „гръбнака” на Голяма Централна Азия. Заради запазващото се напрежение в Средния изток, САЩ се стремят да диверсифицират рисковете, свързани с доставките на енергоносители, и търсят надеждни резервни източници за безпроблемни доставки. В това отношение, централноазиатските държави и особено тези от Каспийския басейн отговарят на всички американски стратегически изисквания. Каспийският и съседните региони разполагат с едни от най-големите в света запаси на енергоносители и представляват един от върховете на глобалния „енергиен триъгълник”. По данни на Департамента по енергетиката на САЩ, вероятните петролни запаси на Каспийско море са 250-270 млрд. барела, а тези на природен газ са над 1,6 трилиона куб. м. Доказаните досега запаси са между 17 и 34 млрд. барела петрол и 690 млрд. куб м. газ. В изготвения от компанията Бритиш Петролеум „Статистически отчет за световната енергия – 2005”, публикуван през юни с.г., запасите от лесния за добив суров петрол (включително газовия кондензат) в Каспийско море се колебаят в рамките от 17 до 33 млрд. барела (2,3 – 4,5 млрд. тона), което съвпада с американските оценки. Богатата на петрол и природен газ падина на Каспийско море неслучайно е известна като „втория Близък изток”. Целта на активното ангажиране на Америка с централноазиатските проблеми е гарантирането на енергийната и сигурност в бъдеще и покриване на потребностите и от енергоносители. Независимо от това, къде минават транзитните тръбопроводи, потребностите на държавите-вносителки напълно съвпадат с желанията на САЩ, които, в стремежа си да отслабят Русия, се стараят да поставят под контрол богатите на енергоносители райони на постсъветското пространство, поощрявайки, според възможностите си, изграждането на тръбопроводи по всички възможни маршрути, заобикалящи руската територия. А да не забравяме, че освен енергоносители, централноазиатските държави притежават и други ценни ресурси, много от които са стратегическа суровина за американската икономика. При това значителна част от тях все още не са усвоени, затова през ХХІ век Централна Азия ще се окаже изключително перспективна, както с оглед разработката на енергийните находища, така и на такива ресурси, като златото, памука и т.н., което е от огромно значение за световните пазари. Имайки предвид огромните запаси от стратегически суровини и големият брой потребители в Централна Азия, САЩ са готови на всичко за да овладеят гигантския потенциал на този пазар. Наистина, в момента делът на централноазиатския петрол в американския внос е едва 1-2%, но Вашингтон със сигурност ще разчита изключително много на него в по-далечна перспектива.   Ци ЮНХУН Авторът е известен китайски геополитически анализатор и сътрудник на „Чайна Ривю Нюз”
Списание Геополитика

Статията е публикувана в списание Геополитика

В BLOGROLL Е ПРИКАЧЕН FACEBOOK, А КЪМ НЕГО И MAIL МИ!
ПРИ ПОСЛЕДВАЛИ ЕВЕНТУАЛНИ РАЗНОГЛАСИЯ ПО ОТНОШЕНИЕ "МАРКЕТИНГОВОТО ПОЗИЦИОНИРАНЕ", ВЪЗПОЛЗВАЙТЕ СЕ ОТ ГОРЕПОСОЧЕНОТО.
ПОЗДРАВИ