Анкара в търсене на геополитически алтернативи   В началото на февруари 2010, на среща с турските посланици в държавите от постсъветското пространство и Афганистан, организирана от Турско-евразийския бизнес съвет (DEIK), външният министър на Турция Ахмед Давутоглу лансира сензационното предложение за създаване на своеобразен аналог на Европейския съюз в Евразия. Според него, основната предпоставка за формирането на подобен Евразийски съюз са задълбочаващите се отношения между страната му и Русия, както и огромните запаси от енергоносители в региона. Както е известно, Анкара традиционно се отнася с голямо подозрение към Русия, смятайки я за основен съперник в централноазиатския регион и Южен Кавказ. Дълго време тя разчиташе на американската подкрепа и съзнателно се противопоставяше на Москва, стремейки се да извлече от това определени политически дивиденти. Днес обаче, Давутоглу призовава максимално да се ускори изграждането на железопътни и автомобилни магистрали, както и да се усвоят нови морски маршрути, което, според него, ще улесни създаването на новото интеграционно обединение. В крайна сметка, именно комуникационните мрежи трябва да формират гръбнака за новия Евразийски съюз. Прагматизмът на турската геополитика Турската външна политика винаги се е отличавала с прагматизъм и пресметливост. Освен това, онези, които я формулират отдавна са доказали, че много бързо се учат и внимателно следят да не повтарят чуждите грешки. Всъщност, в момента Анкара прави тъкмо това, което бе длъжна да направи в сегашните условия. Както е известно, тя вече няколко десетилетия се опитва да стане част от Европейския съюз. През цялото това време обаче, под най-различни предлози, Съюзът (или по-скоро френско-германското му „ядро”) упорито не желае да пусне Турция в „крепостта”. Сред обективните причини за това са опасенията на европейците, че с присъединяването на тази страна ЕС рязко ще отслаби външния си периметър. Тоест, през Турция (и от Турция) в Съюза ще нахлуе мощен имигрантски поток. От друга страна, коренните жители на Стария континент са все по-склонни да приемат, че той е застрашен от постепенна ислямизация и се боят, че Турция ще се окаже отличен транзитен коридор за ислямските радикали. Що се отнася до субективните причини, основната са репресиите срещу кюрдите и кюрдският проблем, като цяло. При всички случаи, в Анкара прекалено дълго таяха надежда, че споменатите по-горе проблеми, няма да попречат на Турция да стане член на ЕС. Както изглежда обаче, през последните месеци, турските управляващи са стигнали до извода, че шансовете за подобна интеграция, на практика, са се изпарили. Разбира се, в цитираното изявление на външния министър Давутоглу има и елементи на шантаж към Брюксел. Тоест, ако въпросът с турското членство продължи да се протака, самата Турция може да обърне гръб на ЕС. И не само това, страната може да инициира създаването на алтернативен съюз, в който да се концентрират енергийните ресурси на Каспийския регион (а може би и тези на Централна Азия и Иран). Така, в битката им за достъп до въпросните ресурси, на европейците в бъдеще ще се наложи да се сблъскат не само с противодействието на Москва, а и на целия Евразийски съюз. Ако членките на този все още хипотетичен съюз съумеят да се споразумеят за провеждането на обща енергийна политика, ЕС действително ще попадне в трудна ситуация. При подобно развитие, усилията за диверсификация на източниците за доставка на енергоносители автоматично ще минат на заден план, тъй като европейците ще се сблъскат със силно влошени условия за бизнес на целия енергиен пазар на Евразия. Което действително би било огромен проблем. Не по-малко важно е, че както споменах по-горе, турците могат да си вадят поука от миналото. Опитът от сътрудничеството на САЩ с Грузия, Украйна, Киргизстан, Азербайджан и Узбекистан им показа, че едва ли може да се вярва на всички американски обещания. Както е известно, първите две държави от доста време насам напразно разчитат на ангажиментите на Вашингтон да ускори интеграцията им в европейските и евроатлантически структури. Киргизстан пък използва връзките си със САЩ най-вече като допълнителен дразнител на Москва, когато му се налага да преговаря с нея по един или друг въпрос. Азербайджан се умори да чака мащабните американски инвестиции в своята икономика, а пък Узбекистан се убеди на собствения си гръб, колко стабилно е партньорството му със САЩ, когато, след трагичните събития в Андиджан, през май 2005, буквално за няколко дни се превърна от стратегически партньор в противник на Америка. Очевидно, Анкара дава сигнал, че не иска да бъде манипулирана от американските стратези, а претендира за самостоятелна роля в региона. Руската реакция Истината е, че Москва едва ли е очаквала толкова рязко, по отношения на ЕС, изявление от страна на Анкара. В Кремъл бяха свикнали, че през последните двайсетина години Турция води собствена игра в Централна Азия и Южен Кавказ. Ползвайки се с подкрепата на САЩ, тя традиционно се смяташе за геополитически съперник на Русия и в двата региона. Защото, ако приемем, че Русия е един от притегателните центрове в Евразия, другият е Турция. Именно Анкара беше сред първите, признали независимостта на всички, без изключение, страни от постсъветска Евразия – от Азербайджан до Таджикистан. Именно Анкара беше инициатора (а след това упорито работеше за задълбочаването на тази инициатива) за превръщането на ежегодните срещи на тюркоезичните държави в основен форум за водене на преговори и налагане на турското влияние в постсъветското пространство. Именно Анкара постоянно твърдеше, че интеграцията на региона може да се реализира и без руско участие. На фона на това противопоставяне и конкуренция, идеята на Давутоглу изглежда, най-малкото, странна. Затова, можем да предположим, че Москва още дълго ще анализира турския демарш. От една страна, руските стратези са наясно, че включването на Турция в голямата игра, може да се окаже важен коз в надцакването със Запада. Налице е историческа възможност от него да бъде откъсната една държава, на която Вашингтон залага много, в дългосрочен план. Американците силно се надяваха, че историческите турско-руски противоречия ще се окажат най-устойчивия фактор за формирането на алтернативна на руската ос на влияние в региона. Възможно е, тъкмо това да се окаже и най-голямата грешка на САЩ, които подцениха прагматизма на турските управляващи. От друга страна обаче, Москва не може да е напълно сигурна, че Анкара не блъфира. Вчерашният съперник наистина би могъл да се превърне в добър съюзник, само че историята не дава много подобни примери. Анкара бе принудена да обърне поглед към Русия заради зле прикритото нежелание на Европа да я интегрира и разочарованието от празните обещания на САЩ, че ще и помогнат за това. Как обаче, ще се държи Турция, ако по някакви причини ЕС все пак отвори вратата на турците към Европа, а САЩ се окажат решаващият фактор това да се случи? Трудно би могло до се отговори на подобен въпрос. Налице са всички основания да се смята, че Москва би повярвала на Анкара само при положение, че Турция окончателно тръшне вратата към Европа и престане да провежда проамериканска политика.  Възможно е, ако нещата действително опрат дотам, Русия да поиска именно такива гаранции, но е сложно да си представим, как турците ще могат да ги дадат. Затова е по-вероятно, че Москва ще заеме изчаквателна позиция, разчитайки в определен момент Анкара да даде по-ясен знак, че действително е готова за стратегически съюз с Русия. Реакцията на Запада Очевидно е, че държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън на беше никак доволна от изявлението на турския си колега. Да кажем, че в Държавния департамент бяха изненадани от идеята, лансирана от Турция, означава да не кажем нищо. Най-вероятно, там също много внимателно са анализирали възможните мотиви на турската страна и веднага са поискали разяснения от Анкара по съответните дипломатически канали. Не по-малко объркан изглеждаше и Брюксел. Много е вероятно за мнозинството „еврократи” евентуалното влизане на Турция в ЕС да означава сериозно отслабване на външните граници на Съюза. От друга страна обаче, те със сигурност не очакваха подобен демарш от турска страна. Защото макар Турция да не е член на ЕС, тя неведнъж декларира, че възнамерява да следва общата политика на Съюза, тъй като разчита един ден да стане част от него. Сега обаче стана ясно, че Анкара не възнамерява да чака още дълго „да се подкваси морето”. Не по-малко очевидно е, че турците се чувстват не просто обидени, но и унижени от Брюксел. Макар че бяха първи на опашката (Турция постави въпроса за членството си в европейската общност още преди повече от половин век), те бяха принудени да преглътнат горчивото хапче, след като ЕС ги игнорира, приемайки посткомунистическите държави от Източна Европа. Мнозина смятат, че днес дори Украйна и Грузия са по-близо до членството в Евросъюза, отколкото Турция. На свой ред, САЩ не спряха да сипят обещания към Анкара, през цялото време докато страната чакаше на опашката за членство в ЕС. Постепенно обаче стана ясно, че Вашингтон вече не е в състояние да налага подобни съдбоносни решения на Европа. Така, Анкара окончателно стигна до извода, че не бива да разчита само на солидарността на Запада а, да потърси съюзници и на Изток. Междувременно, на 19 февруари, стана ясно, че Турция е отказала на САЩ на нейна територия да бъде разположен американския радар, който е част от прословутата Система за противоракетна отбрана и очевидно трябваше да бъде насочен срещу Иран. Паралелно с това, опитвайки се да пробват настроенията на европейските са партньори от НАТО (които, както вече посочих, не са добре настроени към турското членство в ЕС), турците заявиха, че въпросът следва да се разгледа с участието на европейските държави и с тяхно финансиране. Като добавиха, че не възнамеряват да влошават отношенията с никой от съседите си. Намекът на Анкара е съвсем прозрачен – ако действително става дума за колективна сигурност, това следва да се обсъжда, на първо място, с пряко заинтересованите държави, а не със САЩ, чиято територия е съвършено недосегаема за хипотетичните ирански ракети. Остава да видим, как ще реагират европейските членки на НАТО, които и без това търпят сериозни загуби (и то не само финансови) от военните операции в Ирак и Афганистан. Сериозните играчи от пакта едва ли биха подкрепили открито и безусловно подобна инициатива. Все повече става ясно, че дори ако в Брюксел действително се поддадат на американския натиск и поискат да интегрират Турция в ЕС, вече няма никаква гаранция, че турците ще склонят да го направят. За което напоследък имат доста основания. Руският проект „Син поток” осигури на Турция достатъчно природен газ, чиито доставки са стабилни. Затова пък американският проект за петролопровода Баку-Джейхан се оказа, ако не мъртвороден, поне крайно неефективен, защото нито днес, нито в близко бъдеще се очаква капацитетът му да бъде запълнен със съответното количество петрол. Затова, в крайна сметка, инициативата на Анкара за формирането на Евразийския съюз може и да не се окаже елементарен блъф.  

Асен АСЬОВ
списание Геополитика