Международният дневен ред е препълнен със срещи на високо равнище, посветени на ядрените оръжия.
Неотдавна бе подписан руско-американски договор за съкращаване на стратегическите ядрени оръжия. Веднага след това президентът Обама свика среща във Вашингтон, посветена на мерките за ограничаване на разпространението на ядрени оръжия. Тя е генерална репетиция за планираната през май среща за ревизия на Договора за неразпространение на споменатите оръжия.
Изкушаваме се да кажем, че светът е направил реални крачки към онзи момент, в който ще се отърве от въпросните муниции. Но истината не е чак толкова розова. Да не храним прекомерни надежди.

Новият договор СТАРТ между САЩ и Русия звучи внушително. Всяка от двете държави трябва да съкрати въведените на въоръжение свои стратегически ядрени оръжия с по 1550 единици. Това е съкращение с 30% от договореното между двете сили в споразумението им от 2002 г.
Но повечето от арсеналите на САЩ и Русия не са "дислоцирани стратегически" оръжия. Двете държави имат по над 8000 други ядрени бойни глави, които чакат да бъдат демонтирани, плюс неизвестен брой оперативно "тактически" бойни глави. Вашингтон и Москва признават, че имат по 2500 от тях, но това число е напълно непроверимо и недоказуемо. Вероятно то е много занижено.
Неофициалните оценки предполагат, че в действителност Русия и САЩ имат по 10 хиляди тактически ядрени ракети.
Да добавим към тези числа поне още 1000 китайски, британски, френски, индийски пакистански и израелски ядрени бойни глави (плюс две севернокорейски, които май сработват при изстрелване). Получаваме, че на планетата има арсенал от най-малко 25000 ядрени бойни глави.
В апогея на Студената война бяха повече. Но така или иначе днес разполагаме с по една бойна глава на всеки 250 хиляди души на Земята. С тях можете да избиете или, в най-добрия случай - да осакатите всеки жител на планетата. На практика тези ракети са насочени към определени държави, които в случай на война ще получат много по-голяма смъртоносна концентрация на ядрени взривове. Новият договор СТАРТ съкращава световния ядрен арсенал с около 7%.
Освен това, американският Сенат вероятно няма да ратифицира договора. За ратификацията трябва да гласуват 2/3 от сенаторите (67 гласа). А всички сенатори от Републиканската партия, 41 на брой, вече заявиха, че ще гласуват против. Повод за това им дава един необвързващ текст в договора, според който се признава, че между нападателните ракети и системите за отбрана срещу балистични ракети има връзка. Истинската причина обаче е в тактиката на Републиканската партия, която блокира всяка инициатива на Белия дом.

Заявеният ангажимент на президента Барак Обама да освободи света от ядрени оръжия звучи искрено, но на практика в момента вниманието му не е насочено към арсеналите на съществуващите към момента ядрени сили. Той иска да затегне режима за неразпространение, така че да попречи на други държави да се присъединят към клуба на ядрените сили. За целта Обама се нуждае от някакъв символичен жест, символично движение на двете най-големи сили, САЩ и Русия, към ядрено разоръжаване.
Проблемът с договора за неразпространението е в следното: Държавите, които нямат ядрени оръжия, спазиха обещанието си да не разработват такива. Но държавите, които вече имаха ядрени оръжия, не удържаха обещанието си да ги унищожат. Това продължи 40 години. Разбираемо е нетърпението на неядрените сили, които притискат ядрените да изпълнят поетите по договора ангажименти. Затова САЩ и Русия подписват нов договор СТАРТ, с който изпълняват част от обещанието съкращения.
Обама се надяваше, че срещата на 47 страни във Вашингтон ще му даде инструменти за влияние на предстоящата през май среща за договора за неразпространение в Ню Йорк, за да притисне Иран, който е подписал договора. Но се оказа, че останалите 46 държави в срещата искат да обсъдят и въпроса с ядрените оръжия на Израел.
Само 4 държави в света не са ратифицирали Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Три от тях - Северна Корея, Индия и Пакистан, открито работеха върху ядрени програми и произведоха собствени ядрени бомби. Четвъртата държава е Израел. Тя отказва да потвърди, или отрече има ли ядрено оръжие. Предполага се, че разполага с 200 ядрени бойни глави. Вече 50 години Израел се измъква от всяка неудобна ситуация със своя принцип на "творческа нееднозначност". Това значи, че еврейската държава никога не дава обяснения, нито отрича, нито потвърждава чужди съмнения и въпроси. Но винаги е било ясно, че Израел ще бъде притисната да даде ясен и конкретен отговор в момента, в който коя да е друга държава в Близкия изток започне да разработва свои ядрени оръжия. Беше ясно, че един ден САЩ ще бъдат принудени да се откажат от лицемерието, с което се правят на слепи за ядрения арсенал на Израел, докато клеймят Иран, че иска да се сдобие с такъв. Просто защото останалите държави няма да позволят на Вашингтон да остане в тази позиция. Преди 10 дни този момент настъпи на срещата на 47-те във Вашингтон.

Турция и Египет поведоха кампания за обявяване на Близкия изток за зона, свободна от ядрени оръжия. Онова, което наистина ги тревожи, не са израелските бойни глави. Анкара и Кайро са разтревожени от бъдещите ядрени ракети на Иран. Но двете мюсюлмански държави няма как да разкритикуват Техеран, а да премълчат въпроса за Израел. Затова поставиха въпроса за еврейските арсенали във Вашингтон.
Веднага щом разбра, че на вашингтонската среща ще стане дума за това, премиерът Бенямин Нетаняху изпрати заместника си Дан Меридор.
Нетаняху е вече в тежка конфронтация с Обама заради еврейските селища в окупираните палестински територии. Присъствието му на тази среща щеше да ожесточи още повече разрива между двамата. Затова Меридор бе изпратен да получи шамарите от срещата.
Затова напредък в неразпространението скоро няма да видим. Но инициативата на Обама още не може да се смята за провалена. Самият факт, че десетилетни табута, като ядрения арсенал на Израел, вече стават теми, достъпни за свободно обсъждане, е вече голям успех.

20 Април 2010г.
Гуин Дайър


Срещата Обама-Нетаняху ще има дългосрочни последици

Израел бърза да застрои Източен Йерусалим, докато САЩ са заети с две други войни 

На 23 март израелският министър-председател Бенеамин Нетаняху се срещна с американския президент Барак Обама.
Срещата се състоя, след като съобщението на Израел, че продължава застрояването на Източен Йерусалим, направено при посещението на вицепрезидента Байдън в страната, взриви двустранните отношения.
САЩ настояват еврейската държава да преустанови всякаква строителна дейност в спорните територии. Израелците обаче смятат, че Източен Йерусалим не е част от окупираните палестински територии, а част от тяхната столица и, следователно, исканията на Вашингтон не са приложими за нея. Израел е суверена страна и има право сама да решава какво да прави, казват те.
Американците възприемат тази позиция като директен отказ и предизвикателство. Техният негласен отговор е, че и САЩ е суверена страна и в дадената ситуация ще действа както намери за добре.
Проблемът е много по-дълбок и опира до националните интереси на двете държави. И по-точно, до въпроса докъде съвпадат и откъде нататък започват да се разединяват. Американско-израелските отношения трудно се поддават на анализ, защото са покрити с мъглата на излишна риторика и опростенчески формулировки.
Първото, с което може да се започне, е фактът, че причина за антиамериканските настроения в ислямския свят е подкрепата на САЩ за Израел. Затова много хора в САЩ и по света искат Вашингтон да се разграничи от еврейската държава. Вторият фактор са специалните стратегически отношения между двете държави и взаимната им зависимост.

Истината е, че антиамериканизмът в Близкия изток е много по-стар от подкрепата на САЩ за Израел, която започна след 1967 г. Дотогава основният доставчик на оръжия за еврейската държава беше Франция. През 1956 г. Израел нахлу в Синай, а Британия и Франция окупираха Суецкия канал, който египетският президент Гамал Абдел Насър бе национализирал. Американският президент Айзенхауер зае страната на Египет, т.е. действаше срещу Израел. Под американски натиск Израел, Британия и Франция трябваше да се изтеглят. Въпреки това Насър стана съюзник на СССР, получаваше огромни помощи от Москва, а Египет се превърна в център на антиамериканизма.
САЩ започнаха да доставят голяма помощ за Израел след като през 1973 г. двата съветски сателита Сирия и Египет го нападнаха. През 1974 г. американската помощ съставляваше 25% от БВП на Израел. Оттогава не се е увеличила много. Но поради бързия растеж на израелската икономика днес същата помощ се равнява на 2.5% от БВП.
Следователно аргументът, че дистанцирането на САЩ от Израел ще сложи край на анти-американизма в Близкия изток и мюсюлманския свят е невалиден.
Американската глобална стратегия се е градила винаги на някогашната британска. САЩ се стремят да поддържат определен баланс на силите във всички краища на света, за да не позволят появата на голяма регионална сила, която би могла да застраши американските интереси в даден регион. След края на Студената война САЩ са действали неведнъж срещу регионални хегемони, станали прекалено силни спрямо съседите си - през 1991 г. Вашингтон води война срещу Ирак, през 1999 г. - срещу Югославия и т.н.

В Близкия изток и по-точно между Средиземно море и Хиндукуш има три важни за САЩ равновесия - арабско-израелското, ирано-иракското и индо-пакистанското. Геополитическата цел на Америка не е "стабилността" на този регион, а взаимното неутрализиране на едни местни сили с други такива.
Два от тези 3 баланса се провалиха. Американското нашествие в Ирак през 2003 г. и провалът на плановете на Вашингтон веднага да инсталира силно антииранско правителство в Багдад превърна Иран в регионална сила. Няма надежди първоначалният план на САЩ да възкръсне в обозримото бъдеще. Тоест балансът в центъра на очертания регион, вече не съществува.
На изток има опасност да се провали и взаимното обезсилване на Индия и Пакистан. Афганистанската война създаде силни напрежения в Пакистан. По-нататъшното отслабване на тази държава не е в интерес на САЩ. Америка не желае Индия да стане безспорен регионален хегемон.
Западният баланс, между Израел и съседите му, е относително стабилен.
Целта на САЩ сега е да го запазят такъв. Затова Израел има стратегическа важност за Вашингтон.
Забележете - американският интерес е нито една от силите да не стане толкова силна спрямо съседите си, че да не се поддава на американско управление.
Но Израел е вече доминираща сила в региона. Сирия, Египет и Йордания вече не могат да я сдържат. Израел прави преход от състоянието на американски съюзник към състояние на автономен регионален хегемон, който може да действа извън рамката на американските интереси. САЩ искат да осигурят приемственост и в Египет след като президентът Хосни Мубарак почине. Ако този баланс пропадне - например при колапс на режима в Кайро или нова война на Израел с Хизбула, Америка може да се окаже въвлечена в този конфликт, което не може да си позволи. САЩ вече достигнаха предела на силите си, за да поддържат тези три равновесия в посочения огромен регион. Тук израелците не могат да помогнат кой знае колко. Но Израел може да навреди, например ако нападне Иран, без да се съобразява с американските планове.
Затова днес Вашингтон иска от израелците едно - да не предприемат нищо, което би направило задачата на Америка за поддържането на останалите два баланса още по-трудна.

Америка е преокупирана с две войни и поддържането на два баланса на силите, което развързва ръцете на Израел да се наложи като регионална сила и да разшири влиянието си, за да създаде нови реалности на терена. Една от тези реалности е застрояването на Източен Йерусалим. С това Израел променя демографията и географията в региона. Само че това е срещу интересите на САЩ, които не са в състояние да поемат повече рискове. Това, което е нова възможност за Израел, е нов риск за Америка. Целта на Обама е да убеди Нетаняху, че Израел е важен за САЩ, но само в един по-широк геополитически смисъл. Това е трудно, защото Нетаняху е прав за себе си, но не е невъзможно. САЩ държат и друга карта в ръкава си - Турция, която е вече нетърпелива да се включи в играта, за да се възползва от напрежението между Израел и САЩ.
Еврейската държава не може да си позволи да подложи на риск двустранните си отношения със САЩ, те са нейната застрахователна полица в дългосрочен план.
Нетаняху се надява застрояването на Източен Йерусалим да намери подкрепа в Консгреса. Само че израелският натиск върху американския Конгрес може да действа и като бумеранг. В тази ситуация двете страни са заинтересовани да си осигурят максимално голямо пространство за самостоятелно маневриране. Това е и крайната цел на разговорите между Обама и Нетаняху. Останалото е риторика.

 25 Март 2010г.
Джордж Фридмън