неделя 1 март 2009, от Серж Алими

ГОСПОДИН Никола Саркози искаше неговото президентство да отбележи скъсването с един „френски социален модел”. Този модел обаче бе съживен от фалита на финансовия капитализъм по американски маниер. Тогава ли реши той да сложи край на една друга френска традиция - традицията за национална независимост? Макар никога по време на предизборната си кампания да не бе споменавал за подобно „скъсване”, а след това да е обвързвал връщането на Франция в общото командване на НАТО със засилване на европейската отбрана, Саркози обяви, че решението на генерал Де Гол е отживелица.

Преди четиридесет и три години основателят на Петата република напусна мястото си в командването на Организацията, и то по време, когато Съветският съюз държеше в подчинение много европейски страни. Следователно можем да се запитаме с какъв мотив – или предвид на какви войни – Франция трябваше да даде заден ход днес, когато Варшавският договор вече не съществува и много от неговите бивши членове (Полша, Унгария, Румъния и т.н.) се присъединиха към Европейския съюз и към Атлантическия пакт.

Да не би да става дума да се намери работа за осемстотин френски офицери в Генералния щаб на НАТО в Норфолк, Вирджиния? Или да направи удоволствие на производители на оръжия, приятели на Саркози, които се надяват, че едно завръщане на Франция в строя ще им позволи да продават повече военно оборудване? Да се убедят американците, че след като Париж спре да се цепи от групата, биха могли да упълномощят Саркози да стане един от представителите на техния кръг на влияние? По-вероятно е Елисейският дворец да се надява да извлече изгода от симпатията, която вдъхва новият президент на Съединените щати, за да извие врата на едно непростимо френско изключение. Същото, заради което по време на войната в Ирак видяхме как цял Париж се вдигна срещу всички доктори Фоламур от „сблъсъка на цивилизациите”. Което бе в ущърб на много днешни привърженици на Саркози – сред които и Бернар Кушнер, неговият министър на външните работи.

Повечето от страните, членки на Организацията на обединените нации, не принадлежат нито към НАТО, нито към Европейския съюз; шест от страните, членки на Съюза, също не членуват в НАТО (Австрия, Кипър, Финландия, Ирландия, Малта и Швеция). Обаче между трите структури има известна неяснота. Тя се отнася до разширяване на географския обхват на военната организация и до това да ѝ се възлагат „стабилизаторски” мисии, които далеч надхвърлят нейните способности и юрисдикция.

КАТО ПРИЗОВАВАТ за превръщането на планетата в земя без граници, крехко мнозинство от европейски депутати (двеста деветдесет и три срещу двеста осемдесет и три гласа) на 19 февруари поиска в области като международния тероризъм (…), организираната престъпност, интернет заплахите, разрушаването на околната среда, природните бедствия и други [1] да се установи още по-тясно партньорство между Европейския съюз и НАТО. С елегантна метафора изложените мотиви уточняват, че без военно измерение Съюзът е като куче, което лае, но не хапе.

В стремежа си да не ни спестят нито една подробност депутатите атлантици, в подкрепа на призива си, напомнят за мрачните моменти от нашата история, за Хитлер, за Мюнхен, като не забравят да цитират и няколко реда от Ели Виезел, оцелял от Холокоста. Не бихме ли искали някой да ни дойде на помощ, когато плачем?, пледират те. Но главният талант на американските офицери никога не е бил да бършат сълзите на цивилни граждани. Нито по време на войната в Косово, нито по време на тази в Ирак. Войни, водени в нарушение на Хартата на Обединените нации. Но пък е вярно, че за въпросните европейски парламентаристи много страни-членки на ООН грешат, като се позовават на доктрината за необвързаност, наследена от епохата на Студената война, (което) отслабва съюза на демокрациите…

Стана ясно, че бъдещата колективна отбрана на Европа, към която ръководителят на френската държава се присъедини, ще се организира единствено в лоното на Атлантическия пакт. Като съчетава цивилни и военни мисии, тя няма да се поколебае да се разгърне твърде надалече от бившата „желязна завеса” и да стигне до границите на Пакистан. Дори и в партията на Саркози двама бивши министър-председатели, Ален Жюпе и Доминик дьо Вильпен, се безпокоят от подобна насока и от опасността, която крие този обрат.

[1] Резолюция на Европейския парламент за ролята на НАТО в изграждането на сигурността в Съюза (19 февруари 2009 г.).