Три събития през този месец отново привлякоха вниманието към големите енергийни проекти, в които България е ключов участник. На 16 февруари, по време на посещението си в Москва, гръцкият премиер Папандреу постави пред руските си домакини въпроса за ускоряването на проекта за петролопровода Бургас-Александруполис. Според атинския вестник „Вима”: „Гръцките дипломатически и правителствени среди са силно разтревожени от свъхактивността на Анкара и разширяващото се сътрудничество между нея и Москва в енергийната сфера и се опитват да предотвратят най-лошото”. В интервю за същия вестник, зам. министърът на околната среда, енергетиката и климатичните промени Янис Маниатис заяви, че: „Гърция се стреми да е с крачка напред по въпросите за тръбопроводите. Атина, както и Москва, изразяват загриженост за отношението на България към проекта. Дясноцентристкото правителство на Бойко Борисв е склонно да се ориентира към САЩ и създава препятствия пред изграждането на петролопровода „Бургас-Александруполис””. Няколко дни по-късно (на 19 февруари), в София се появи руският енергиен министър Сергей Шматко, който обсъди с българския си колега Трайчо Трайков проблема с финансирането на АЕЦ „Белене”. Преди това, Трайков имаше среща с шефа на Газпром Алексей Милер, след която съобщи, че Москва е предложила заем от два милиарда долара за продължаване на работата по проекта до избора на нов стратегически инвеститор, което трябва да стане до две години. Междувременно, на 17 февруари, румънското правителство официално потвърди желанието си страната да се включи в проекта за газопровода „Южен поток, след което от „Газпром” нито потвърдиха, нито отрекоха възможността трасето на газопровода изцяло да заобиколи територията на България, ако София продължава да поставя пречки пред стартирането на изграждането му. Разбира се, повечето експерти посочват (това потвърди и министър Шматко, при последното си посещение в София), че поне засега не става дума за пълното заобикаляне на България, а само за изграждане на разклонение към Румъния, но, чисто теоретично, подобно заобикаляне е напълно възможно. Както е известно, редица изказвания на ключови членове на сегашното правителство (а също на лидери на подкрепящи го парламентарно представени партии, които не влизат в него), направени през последните шест месеца, поставиха под въпрос (макар и в различна степен) реализацията и на трите големи енергийни проекта. Като най-спорен се очерта този за петролопровода Бургас-Александруполис, който бе обявен за „екологично опасен” и „отговарящ най-вече на гръцките и руските, но не и на българските интереси”. Що се отнася до първото твърдение, засега то си остава само предположение, тъй като, за разлика от Гърция, чието правителство отпусна наскоро на префектура Еврос един милион евро за екологични проучвания на трасето на тръбопровода, България още не е направила такива проучвания (макар че гръцкият зам. енергиен министър Маниатос на три пъти отправя молба до министър Трайков да ускори провеждането им). Последното е още по-странно, на фона на твърдението на министър-председателя Бойко Борисов, че петролопроводът „Бургас-Александруполис” няма да се строи без наличието на „хилядапроцентова гаранция за екологичната му безопасност”.  Защото няма как да има подобна гаранция, ако не се плати за съответните проучвания. Фактът, че съвсем наскоро, по нареждане на премиера отговорността за реализацията на проекта беше прехвърлена от министъра на икономиката, енергетиката и туризма Трайков към финансовия министър Симеон Дянков, който е най-яростния му критик в правителствените среди, също показва, че управляващите вероятно ще продължат да бавят реализацията на проекта за петролопровода до последно. Като аргумент за това се използва и крайно негативната позиция на представителите на туристическия бизнес от Южното Черноморие, които не спират да повтарят, че изграждането на петролопровода ще съсипе туризма в региона, нанасяйки необратими вреди на околната среда. Те обаче забравят, че основният фактор, както за унищожаването на уникалната природа на региона, така и за последвалия отлив на туристи, е осъщественото от самите тях безразборно и в повечето случаи незаконно строителство. За отчайващата липса на компетентност, която проявяват част от т.нар. „експерти” в хода на дискусията за бъдещето на Бургас-Александруполис, говори и изказването на един от съветниците в парламентарната енергийна комисия, предложил усилията на България да се съсредоточат, вместо в този проект, в изграждането на петролопровода Бургас-Вльора (известен още като АМБО) макар че последният е напълно изоставен от поне няколко години насам, включително и от неговите инициатори и най-големи лобисти. Що се отнася до аргумента, че Гърция ще има повече полза (в сравнение с България) от реализацията на проекта „Бургас-Александруполис”, защото крайното пристанище е на нейна територия, това безспорно е така, но нека напомним, че само геополитическата неграмотност (и липсата на стратегическо мислене) на българските политици е причината страната ни да загуби излаза си на Бяло море, включително и пристанището Дедеагач (т.е. днешният Александруполис). В същото време, изглежда не се осъзнава, че България съвсем не е незаобиколим фактор в този голям енергиен проект (както впрочем и в другите два), поне за Русия. Както отбелязват редица експерти, Москва изглежда достатъчно склонна да разиграе картата с петролопровода „Самсун-Джейхан”, който директно се конкурира с „Бургас-Александруполис”. Освен това, както посочват редица руски източници, „откакто движението на танкери в пролива Босфор силно намаля (тъй като азербайджанският петрол се транспортира по тръбопровода Баку-Джейхан) руският петрол вече може да достигне до Средиземно море и с танкери”. Що се отнася до втория голям енергиен проект – този за АЕЦ „Белене”, там също е налице необяснимо силна съпротива от българска страна, идваща при това от същите среди в кабинета и проправителственото парламентарно мнозинство и отново гарнирана с „екологични” аргументи. Все пак, след последната среща между енергийните министри Трайков и Шматко, първият декларира, че страната ни ще продължи дейностите по проекта за втора ядрена централа. Ден по-късно, това бе потвърдено и от премиера Борисов, в отговор на упреци от страна на подкрепящата правителството Синя коалиция, според която строежът на АЕЦ е икономически неизгоден за България. Последното твърдение обаче се опровергава косвено от факта, че в момента с пълна сила продължава изграждането на трети и четвърти блок на румънската АЕЦ „Черна вода”, което следва да приключи през 2015. През януари 2010, албанското правителство даде зелена светлина за изграждането на първата АЕЦ в страната, като за целта се създава Национална атомна агенция, която ще бъде под прякото ръководство на премиера. Главната й задача ще бъде да подготви съответната нормативна уредба и да привлече чуждестранни инвеститори. Както е известно, идеята за изграждането и беше лансирана през миналата 2009, по време на срещата в Загреб между премиерите на Хърватия и Албания Иво Санадер и Сали Бериша, според които бъдещата албанска АЕЦ ще захранва с електричество страните от Западните Балкани. На свой ред, на 14 януари, съседна Турция  и Русия подписаха документ за сътрудничество за изграждане на атомна централа в турския град Мерсин (на Средиземно море). Турците планират да изградят още две АЕЦ, едната от които вероятно ще е в черноморското пристанище Синоп. Впрочем, напоследък се заговори, че собствена атомна електроцентрала планира да изгради дори и Косово. Всичко това недвусмислено говори за тенденциите в енергетиката на региона, като е съвсем ясно и, че онзи който пръв се сдобие с нови мощности ще има и най-голям шанс да овладее ключовите позиции на балканския енергиен пазар. В този смисъл, фактът, че НЕК най-сетне одобри (на 5 февруари) предложения от руската компания „Атомстройекспорт” технически проект за АЕЦ „Белене” вдъхва известен оптимизъм. По-отношение на третия голям енергиен проект, свързан с България – този за газопровода „Южен поток”, нещата сякаш изглеждат най-ясни и сериозни пречки пред реализацията му, поне на пръв поглед, няма. След срещата си с шефа на „Газпром” Алексей Милер, министър Трайчо Трайков заяви, че това е проект, който е добър и за България, и за Русия. Въпреки това обаче, тук също не липсват проблеми, които пораждат съмнение, дали страната ни действително работи достатъчно активно за реализацията на този мащабен проект, в чиято основа са руският „Газпром” и италианският концерн ENI. Сред възможните обяснения за позицията на сегашното българско правителство по споменатите по-горе ключови енергийни проекти, касаещи страната ни, е че то просто се опитва да постигне по-приемливи и отговарящи на националните интереси условия за реализацията им. Според професор Иван Родионов от руското Висше икономическо училище: „Има страни, които няма с какво друго да търгуват, освен с територията си. Това се опитват да правят и българските власти. Те искат сериозни преференции в тези проекти, макар че все още не е съвсем ясно, какви точно. Сигурен съм обаче, че рано или късно ще разберем. Българите протакат, разчитайки да постигнат по-добри условия за себе си, надявайки се, че без тях няма как да се осъществят въпросните проекти. Фактът, че толкова говорят за екологичната сигурност е най-добрата илюстрация, че наистина се стремят да постигнат сериозни преференции”. Разбира се, похвално е, че правителството така упорито защитава националния интерес в енергийната сфера (ако наистина това е причината за бавенето на проектите). Следва обаче да сме наясно, че страната ни съвсем не е незаобиколим фактор по двата тръбопроводни проекта („Бургас-Александруполис” и „Южен Поток”), а пък АЕЦ „Белене” съвсем не е единствения подобен проект в региона. Навремето, „бащата” на българската геополитика проф. Иван Батаклиев посочва, че: „Политикогеографското, или геополитическото, положение на България играе най-голяма роля в развитието и съществуването й. В политикогеографското й разположение се крие нейното предопределение. Трябва обаче дебело да се подчертае, че наред с предимствата и ползите, които то носи, крие и много недостатъци - злини и опасности. То е главната основа на силата на българската държава, но и на нейната слабост”. От доста време насам сме свидетели, как протакането и липсата на инвестиции в ключови проекти на транспортната инфраструктура, на фона на активната работа на съседите ни в тази сфера, рискува да ни превърне от „незаобиколим транспортен център” в „транспортна черна дупка” на Балканите. За да не допуснем подобно нещо да се случи и в енергийния сектор, следва много добре да преценим, докъде можем „да бавим топката” и кога следва да спрем „да играем върху тънкия лед” за да не се окажем изтласкани в периферията или пък направо изхвърлени от голямата енергийна игра в региона. Което съвсем не е невъзможно и със сигурност би зарадвало повечето ни съседи.

Димчо ПЕТРАКИЕВ